В поезията елегията се определя като официална състав, като стихотворение болезнен израз на съжаление, всичко, което представлява болка за загуби или действия неочакван живот като илюзии, на път, изгубена любов или любими хора губят в на смъртта, самата чувството на загуба и болка.
Елегията идва от гръцкото „ἐλεγεία“, преминавайки на латински като „elegeia“, което определя качество в термина élegos, което дава значение на тъжна песен. Като комбинация от две разновидности на стихове, пентаметър, който е съставен от дълга сричка с продължителност два пъти по-дълга от двете къси срички, които я следват, и хексаметърът, който се образува с дактил и спондеус.
През Средновековието писателите са писали само до смърт и тя е била известна като дирж или растение на погребалната елегия и е била използвана като публично стихотворение за смъртта на човек с публична власт. Тази лирична композиция е призната с меланхоличния си тон, защото не само човешките загуби като любовта също са на първо място, войни, поражения и катастрофи.
Това е поджанр на лирическата поезия, който те също са използвали, макар и на няколко пъти, за да покажат радост, какъвто е случаят с някои гръцки и латински поети, но централната му идея е болката, която е синоним на оплакване, елегията Той се трансформира във времето, но продължава да запазва своята същност в съвременната литература, използвайки по-актуални думи или стихове, но все пак демонстрирайки трагичния живот на човек. Спомняйки си, че гръцките елегии са много тъжни, придавайки повече сила на време с твърде много меланхолична сила, възхвалявайки епоха, затънала в болка и загуба.
По това време се открояват писатели като Солон, Теогония, Мимнермо, Калино и Семонид. Тъй като латински са Propercio, Тибуло и Овидио, последният е поет от римско време, той адаптира гръцките митологични истории към латинската култура, известен с писмата си от влюбени и с поемата си "Tristia", която говори за изгнанието му от древен Рим.
